Училище любимо

Училището ни любимо
носи име на светец.
За делото му тъй значимо,
наричан още праотец.
„Отец Паисий“ то се казва
И днес празнува своя юбилей.
История 35- годишна то запазва
и кара всеки да милей.
Гордея се, че в него уча
и с радост ходя всеки ден.
Ум и разум да получа,
удоволствие е то за мен.

Милица Касабова, III „а“ клас

Моето училище

Мое училище,
в теб се научих
нашите буквички
аз да редя.
Смело да сричам,
бързо да смятам,
родния край
да обичам, ценя.
С тебе минават
по-весело дните
с мойта учителка,
с нашия клас…
Всеки септември
отварям вратите –
нови деца
да приемеш до нас.
Мое училище,
днес ти празнуваш,
светиш тъй хубаво,
пеем за теб!
С гордост и обич
за тебе говорим
и с благодарност
във всяко сърце.

Лора Ивайлова Богомилова, IV б“ клас

Защо уча в СУ „Отец Паисий“?

Започнах да уча в СУ „Отец Паисий“, защото това е училището на мама и баба.
Когато преди две години пристигнах в България, не знаех езика, нямах приятели.
Ден след ден госпожа Врачева и госпожа Найденова ни обграждаха с любов и ни учеха с много търпение. Децата ми помагаха и подкрепяха. Сред тях намерих най- добрите си приятели. Сега ходя спокойна и с нетърпение на училище.
За мен СУ „Отец Паисий“ е най- красивото от всички училища!
Вече зная – Обичам моето училище и никога не бих го заменила с друго!

Ай Хасегава, III „а“ клас

35 години детски усмивки

Ето, че порасна, скъпо училище! Не ти личат годините! Все още си така красиво!
Помня момента, в който преминах вратите ти. Бях притеснена, вълнувах се. Не знаех кого ще срещна или пък как ще се справя. Иска ми се да се върна във времето при това малко момиченце и да му кажа, че всичко ще е прекрасно. През всичките години в училището изпитах много неща. То е видяло сълзи, смях, щастие, тъга.
Хайде, нека и то каже няколко думи.
-Видяло съм живота на много деца и съм се смяло с тях. Най- обичам, когато звънецът ми бие и от шумотевицата в коридора всеки влиза в стаята. Настъпва пълна тишина. Аз се натъжавам, но когато часът свърши, отново се чува глъч. Ще посрещна всеки с широко отворени врати. Уверявам ви, че ще ви е много весело. Да, ще е трудно, но ще се справим заедно.
Дано сте разбрали същността на училището. Обичайте го и се грижете за него, то разбира цялата ви любов!

Никол Лалева, VII „а“ клас

35 ГОДИНИ В МОЕТО УЧИЛИЩЕ

Да си учител по история, е както трудно, така и твърде отговорно. Трябва да вземеш в шепата си късче минало, да го пресееш от праха на времето, от тинята и наносите на лъжите, изкривяването и безвусната, крещяща лакировка и да го покажеш на учениците си в истинската му дълбочина, мъдрост, красота.Трябва после да пречупиш това „някога“ през призмата на нашето „утре“, за да го превърнеш в маяк, който да осветява пътя на младите, в тяхно оръжие, тяхна котва и утеха. И това е само частица от мисията ти.
Всъщност пред могъщия вихър на историята аз също се чувствам ученичка, макар и с вече побелели коси и бръчките на горчиво… около очите. Уча се всеки ден, всеки учебен час заедно с младите си приятели и търся, вечно търся истини, науки, факти, събития. Някои от тях са мъгливи и срамни и от тях горчи. Други са пълни с болка и страдание, но с времето се избистрят като кристал и се превръщат в огледалото, през което всеки човек и всеки народ би могъл да вижда лицето си.
Според Херодот историята понякога прилича на леконравна жена, която обслужва интересите на силните на деня. Но историята може да бъде и мъдра жрица, която, подобно на алхимическия философски камък, превръща миналото в бъдеще, мрака в светлина, помпозните лъжи в свята истина. Тя пресява праха и съхранява само стойностните неща.
А такива стойностни събития в българската история има много: битката при Онгъла, при Върбишкия проход, при Ахелой, при Клокотница, Балканските войни, Съединението….
И какъв урок да дам на учениците си, извлечен от безсмъртния и светъл подвиг на българските войни?
Първият урок може би е, че истински благородната кауза, истински достойната цел правят чудеса. Материята е победена от неустрашимия дух на българите, от героизма и неугасващата сила на вярата!
Вторият урок е свързан с благодарността като квинтесенция на човешкото достойнство. Не бива да забравяме и подвига на войните, оставили костите си в нашата земя!
Третият урок е урок по национално самочувствие. Такива събития, свързани с героизма на нашите прадеди, трябва да се превърнат в огледало, в което да виждаме и измерваме себе си. В огледалото на нашата история не следва да се явяват само отраженията на морния бай Ганю, поел към Европа със своите мускалчета, на тариката, бленуващ за Солунската митница, на негодници и предатели, продаващи националните интереси за тридесет сребърника. В кристалното стъкло на своята историческа памет трябва да виждаме и святото бесило на Апостола на Свободата, мъчениците на Батак и Перущица, безумно храбрите опълченци, оставили костите си на заветния хълм. Така ще можем да вървим с гордо вдигнати глави и да не седим засрамено в някое ъгълче на европейската обща трапеза. Нашето място е исторически запазено и никой не може да ни го отнеме, защото сме воювали и умирали за свободата, най- важната от демократичните ценности.
И последният, четвърти урок, е урок по историческа памет. Денят, когато пред паметниците вече няма свежи цветя, когато позволим да бъдат разрушавани, когато няма да имаме волята да се поклоним пред паметта на героите, би бил денят на нашата историческа смърт и забрава!
И така 35 години стоя на брега на времето аз, скромната учителка и старателната ученичка по история, и се мъча да задържа в дланите си песъчинките на незабравимо минало. За да го даря на идното поколение заедно със своята любов, надежда и благословия.

Магдалена Стефанова, дългогодишен учител по история